Be quick, or be dead

 Be quick, or be dead

Тежката задача да си треньор на футболен гранд



Заглавието на материала определено е метафорично. Нямаме намерение да бъдем филмови критици, които обсъждат филма „Бърз или мъртъв“ с Шарън Стоун и Джийн Хекман. Нито пък ще оценяваме гениалността на класиката на Iron Maiden, дело на Брус Дикинсън и Яник Герс.

Не, тук ще се опитаме да анализираме методиката на работа на ръководството на голяма част от футболните грандове и отношението към техните треньори. В днешно време все по-трудно е да видим наставник, който да се задържи повече от 2-3 години начело на даден клуб. В днешни дни близо 40-те години начело на Оксер от страна на Ги Ру звучат като химера. Тази порочна практика на честа смяна на треньорите е още по-отчетлива при отбори, които дълго време са били на върха, след което идва неизбежният момент на преболедуване и изграждане на нов отбор от нулата. Ръководствата и феновете, свикнали на победи, очакват новият треньор да продължи моментално с тези успехи. Ако това не се случи бързо, то той бива уволнен и заменен от следващия, от когото се очакват бързи успехи. Донякъде това е разбираемо като мислене. Феновете се разглезват, свикват отборът да е в челото, да побеждава противниците си, да участва в европейските клубни турнири, да печели трофеи. На това се приучават и собствениците, които пък генерират допълнителни печалби по този начин. Та когато в един момент неминуемо дойде спад в представянето или след смяна на треньора/поколението, то феновете и собствениците търсят отново бързо връщане на върха. Практиката обаче показва, че това в повечето случаи е трудно постижимо. Дори и с големи финансови вложения.



За да онагледим думите си ще дадем за пример два английски клуба – Арсенал и Манчестър Юнайтед. Двата отбора бяха ръководени дълги години от Арсен Венгер и Сър Алекс Фъргюсън. През тези близо две десетилетия, в които двамата бяха мениджъри, клубовете им бяха основни конкуренти в Премиършип. Дори намесата на Роман Абрамович и неговия Челси не намалиха вниманието към сблъсъците между Венгер и Фъргюсън. Когато двамата решиха да напуснат клубовете си определено витаеше духът на несигурността. Трудно, да не кажем почти невъзможно е да е влезеш в обувките на когото и да било от тези легендарни мениджъри.

Арсен Венгер и Сър Алекс Фъргюсън

Юнайтед стартира новата ера с Дейвид Мойс – отново шотландец. Мойс бе показал качествата си в Евертън, като бе превърнал клуба от борещ се за спасение в борещ се за евроквотите. В Евертън обаче Мойс бе оставен да работи на спокойствие и му бе дадена възможност да изгради отбора както той желае и най-важното, бе му дадено време за това. Шотландецът се задържа при „Карамелите“ повече от 10 години, като ги напусна именно заради възможността да води „Червените дяволи“. В Юнайтед нещата определено не се развиха така, както Мойс би желал. Той наследи един изморен и без мотивация отбор, който не успя да се пребори за нито един трофей под негово ръководство. Това доведе и до бързото уволнение на Дейвид Мойс, донякъде и под натиска на феновете, които очакваха любимият им отбор да продължи да доминира. Това като че ли поразклати самочувствието на шотландеца и за него последваха неуспешни престои в Уест Хем, Съндърланд и Реал Сосиедад. След като се завърна начело на Уест Хем обаче, на Мойс бе даден шанс да работи и към момента отборът му все още има шансове и за място в Шампионската лига. Начело на Манчестър Юнайтед в последствие се изредиха доказани имена като Луис Ван Гаал и Жозе Моуриньо, но и те не се задържаха за повече от 2 години начело на тима. И двамата останаха разочаровани от работата на директора Ед Уудърд и невъзможността да изградят отбора из основи. Причината – отново натискът за бързи победи, скорошни трофеи. Стигна се дотам Юнайтед да пропусне няколко участия в Шампионската лига. Нещо, което никога не се бе случвало при Фъргюсън. Оле Гунар Солскяер дойде като временен мениджър, който успокои страстите в клуба. Това доведе до утвърждаването му като постоянен мениджър и като че ли изглеждаше, че той ще получи шанс за по-дълъг престой начело на клуба. Бяха инвестирани сериозни суми в привличането на играчи, но норвежецът не успя да се справи с напрежението и отборът играеше на приливи и отливи. Това доведе до нова треньорска смяна и може би най-странното решение – привличането на Ралф Рагник като временен треньор, който след това да стане съветник в клуба. От тогава не спират информациите за това кой ще бъде новият треньор на клуба. Все повече се говори, че това ще е Ерик Тен Хаг, който от години прави чудеса в Аякс. Дали обаче той ще получи нужното време, за да възроди клуба, е въпрос, който ще търси своя отговор във времето.

Паралелно с Юнайтед в Арсенал гласуваха доверие на Унай Емери да възстанови клуба след напускането на Венгер, който също не бе успял да спре пропадането на отбора му в последните си сезони. Емери дойде на Емирейтс със сериозна визитка като треньор, печелил неколкократно Лига Европа със Севиля. Самият испанец беше ентусиазиран за работа, след като не успя да наложи идеите си в пълния със звезди отбор на ПСЖ. Арсенал изглеждаше като идеален вариант за Емери.  След нелош старт обаче нещата като че ли зациклиха. Емери не успя да намери рецепта да върне Арсенал на победния път и ръководството побърза да му покаже вратата след малко повече от година начело на клуба. Наблюдавайки работата и постиженията му във Виляреал определено можем да твърдим, че Емери е един от най-качествените треньори в Европа и в Арсенал не получи достатъчно шанс, за да развие клуба. Или пък просто попадна на грешното място в грешното време. След Унай Емери горещият стол бе поверен за постоянно на Микел Артета. Испанецът е бивш играч на клуба, като преди това не бе водил друг отбор, а беше помощник треньор на Пеп Гуардиола в Манчестър Сити. Началото за Артета също бе трудно, но от клуба като че ли осъзнаха грешката си с Емери и този път не прибързаха да освобождават треньора. Дадоха на Артета шанс да наложи идеите си за футбола и в момента Арсенал за първи път от доста години е близо до топ 4 в Премиършип. Да, отборът на моменти е колеблив (за справка – загубата с 3:0 от Кристъл Палас в последния кръг), но показва признаци на събуждане. Ръководството също изигра своята роля, като подкрепи треньора в конфликта му със звездата Пиер-Емерик Обамеянг. Доскорошен капитан, габонецът наруши дисциплината на Артета и бе изваден от отбора, а след това скоропостижно продаден на Барселона. Да, Обамеянг все още е топ играч. Доказва го и в Барселона. Да, той би бил от полза за Арсенал, тъй като клубът сякаш изпитва трудности основно в атака, но това беше ясен сигнал – Артета е шефът. Той определя правилата и има доверието да води клуба към успехи. Дали ще успее да ги постигне в огромната конкуренция на Висшата лига е все още непредвидимо, но доверието и спокойствието, което получи Артета са предпоставка за завръщането на Арсенал поне в четворката към момента. А съвсем доскоро „Артилеристите“ бяха един от най-подиграваните отбори в елита на Англия. Единственото успокоение на техните фенове бяха шегите с невъзможността на големия съперник Тотнъм да спечели трофей.

Пиер-Емерик Обамеянг

Докато сме още на вълна Висша лига – основните конкуренти в последните 5 години също са пример как на един треньор трябва да бъде дадено време, за да наложи идеите си. Ливърпул и Манчестър Сити назначиха Клоп и Гуардиола и им дадоха ресурсите да развиват отборите си. Сега определено берат плодовете си. Показателен е особено примерът с Клоп, който дойде в Ливърпул и 3 години градеше отбора, който успя да спечели първа титла на Англия от 30 години. Не са много мениджърите, които получават това доверие, но германецът го заслужи със своята харизма и пламенност.

Клоп и Гуардиола

Друг пример за това как доверието към треньора се отплаща е случващото се в Милан. След десетилетие на неудачия и сменени почти дузина треньори, сегашното ръководство на росонерите устоя на натиска и даде шанс на Стефано Пиоли. Така в момента Милан има реален шанс за първа титла от 2011 година насам.



Малко е трудно в един материал да поместваме сравнения със случващото се в отбори от челото на Висшата лига на Англия и нашата мила родна картинка, но при нас положението е още по-фрапантно. В Левски, ЦСКА, Ботев Пловдив, Локомотив Пловдив от години положението с треньорския пост е потресаващо. Треньорите са сменяни по-често от маслото на лъскавия мерцедес на собственика. Най-големите си успехи пловдивските клубове постигнаха тогава, когато оставиха един треньор за повече от година начело. Ботев Пловдив спечели Купата и Суперкупата на страната с Николай Киров начело, след като в началото той бе с меко казано „спорен статут“ сред феновете на тима. В Локомотив Христо Крушарски издържа натиска на феновете за смяната на неубедителния в началото Бруно Акрапович, когато нито играта, нито резултатите се нравеха на привържениците. Постепенно обаче босненецът наложи желания от него стил и дисциплина и постигна немислимото доскоро – две купи и суперкупа. Софийските грандове изредиха общо повече от дузина специалисти, но никой не успя да се запомни с някакви успехи. Напротив – някои от тях изкараха начело на клубовете едва няколко мача. Към момента двата отбора се водят от клубни легенди – Станимир Стоилов и Стойчо Младенов, които се радват на подкрепа от ръководствата. Ще видим докога и дали някой ще успее да наруши хегемонията на Лудогорец.



Свързани постове

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.