Когато наглостта ти е безгранична

Футболът е за феновете. Да, да, ама не, както казваше покойният вече легендарен журналист Петко Бочаров. Поне не и в България. Поне не и според ръководството на футболния съюз. От години българският футбол копае надолу. Лошото е, че дори не стигаме и дъното, откъдето по-зле не може да е. Удряме се някъде, казваме си – ударихме дъното. После се оказва, че успяваме да вземем по-големи кирки и да копаем още надолу. Националният ни отбор не е помирисвал участие на голямо първенство вече почти 20 години (за справка последното ни участие е през далечната вече 2004 година). Клубните ни отбори спорадично успяват да стигнат до групова фаза на някой от европейските турнири, където обаче по-скоро са боксова круша. Тук изключваме хегемонът в последните 10 години – отборът на Лудогорец, който постигна успехи, но там българските играчи, които имат основна роля в състава, се броят на пръстите на едната ръка. Младежките ни и юношески отбори загатват за качества, но до там. И стигаме до феновете. От години няма нормален футболен фен, който да е доволен от продукцията, която се предлага. От години феновете на големите отбори издигат лозунги и плакати срещу БФС и неговото ръководство. От години посещаемостта по трибуните намалява. При националния отбор положението пък е съвсем плачевно. Наскоро пък БФС взе решение мачовете на националния отбор да се играят в „удобния за много зрители като локация град Разград“ – това не е в кавички, защото е цитат, а защото е силна ирония. Подчертавам – много силна ирония. Оправданието е с високия наем на националния стадион „Васил Левски“. За мен причината е друга – на по-компактния стадион в Разград 2500-те човека, причинили си неудобството да гледат продукцията на командата на Ясен Петров, няма да изглеждат съвсем невзрачно. А освен това ще подхраним допълнително както егото, така и портфейла на Кирил Домусчиев, който всячески е обгрижван в БФС ( не са един и два случаите на съдийско клане срещу противници на Лудогорец, но това е съвсем отделна тема за дискусия).

На целия този фон Боби Михайлов и кликата около него твърдят, че те работят много, че те са направили много за нашия футбол. Не знам каква е представата на тези хора за много работа, но определено се разминава с представата на милиони българи. А нека имаме предвид, че Боби Михайлов доста време беше в ръководството на БФС и по времето на Иван Славков. Както казваше Батето след като загуби изборите в полза на Михайлов (който спечели единствено и само заради ореола на него и екипа му на „Четвърти в света“) „След като е имал толкова идеи за модернизация , защо не е дошъл да ги реализира“.

Управлението на Михайлов е белязано от скандали и унижения за българския футбол. На алкохолните му подвизи се присмиват и малките деца. Разбира се гвоздеят в програмата на Михайлов беше оттеглената му оставка. Притиснат от държавата Боби подаде оставка, след година почивка реши, че е готов да „довърши започнатото“. Може би визира наистина да довърши българския футбол. Трябва да му признаем, справя се много добре. Има разбира се и много добри помощници в това си начинание – Венци Стефанов, Данчо Лечков, Емо Костадинов. Със сигурност пропускам някои, но това са някои от най-големите защитници на Михайлов. Особено Венци Стефанов. Президентът на Славия обича да се възприема като един съвременен Макиавели. Запознат е с абсолютно всичко, има рецепта за разрешаването на вътрешни, клубни, футболни, кулинарни, политически, междуполови, междурасови, междувидови, космически, стопански и какви ли не проблеми. Почти не минава ден, в който Стефанов да не е дал брифинг, на който да говори по всякакви теми, без дори да са го питали за тях. Особено активен напоследък е в атаките си срещу Димитър Бербатов и неговия екип. Друг, който наскоро си позволи да защитава Михайлов в дебата с Бербатов, е синът на президента – Николай Михайлов. Разбира се, нормално е той да подкрепя баща си. Освен синовна обич, Николай със сигурност осъзнава, че ако баща му не беше президент на БФС, той със сигурност нямаше да бъде викан в националния отбор, когато беше в трагична форма, което беше виждано с просто око. Ако Боби Михайлов не беше президент на БФС, дали ресторантът на базата в Бояна, с която той толкова се хвали, щеше да бъде управляван от Николай Михайлов и половинката му Николета Лозанова (чувало се е за доста оплаквания, че по време на лагер-сборове от ресторанта се е вдигал силен шум, макар че по правило докато има настанени футболисти в базата, то ресторантът не трябва да работи за външни посетители).

Споменавайки Бербатов – той е надеждата на голяма част от феновете за едно ново начало. Ситуацията напомня именно на тази, при която Михайлов взе властта от ръцете на Иван Славков. Явно обаче Михайлов и сие ги е страх. Клоунадите покрай конгресите нямат край. То не бяха софри и почерпки, то не бяха обещания за опрощаване на глоби, то не беше заплашване към клубовете, изключване на клубове и т.н. Скандал след скандал. Но за БФС – „всичко е точно“. Дали Бербатов ще успее да се пребори – няма как да знаем. Дали пък ако успее ще доведе до така нужната реформа – също можем само да гадаем. Знаем със сигурност едно – наглостта и безхаберието в ръководството на БФС достигна своите критични нива. Един прост пример за незаинтересоваността в управлението на съюза – в една от секциите сайта на БФС към дата 17.03.2022 г. треньор на националния отбор се води Петър Хубчев. А сме сигурни, че има назначени хора, които получават нелоши заплати за това да поддържат сайта актуален.

След 2 години се честват 30 години от най-големия ни успех – четвъртото място на световното първенство в САЩ. Пак след 2 години пък ще се навършат и 20 години от последното ни участие на голямо първенство. Да се надяваме дотогава да сме започнали да виждаме светлина в тунела и тази светлина да не е от идващия насреща влак.

Господи, а как исках да завърша с нещо оптимистично.