Господ емигрира и вече не желае да е българин

17 ноември 1993 година. Стадион „Парк де пренс“ в Париж. Франция и България играят при резултат 1:1. Резултат, при който за Световното първенство в САЩ на следващата година се класират „петлите“, а ние ще пропуснем да посетим „Страната на неограничените възможности“. Текат последните минути на двубоя. Франция получава правото да изпълни свободен удар в ляво от вратата ни. Късо изпълнение, Жинола прехвърля цялото наказателно поле и топката попада в Кременлиев. Той дава на Балъков, който бързо пуска топката към Пенев. Той се обръща и хвърля ювелирен пас към Емо Костадинов. Костадинов влиза на скорост, убийствен удар и 1:2 за България. „Господ е българин“ крещят Николай Колев – Мичмана и Петър Василев – Петела в микрофоните на прякото предаване на БНТ. Цяла България е на върха на щастието. Този мач отвори вратите на България за футболния рай. Рай, на който се насладихме през 1994, когато този отбор накара малка България да се обедини и да се гордее със своите футболни юнаци.

Времената обаче преминаха и се измениха и като че ли на този наш „футболен Господ“ му омръзна да бъде българин. Той „емигрира“ от България и започна да обикаля страните в Европа, където хората работят за своя футбол и го развиват, за да могат след време да берат плодовете на своята работа. Премина през Франция. Там след злощастната загуба от нашите момчета започнаха цялостна реорганизация на футбола. Положиха се основите на нещо голямо, нещо сериозно, нещо градивно. Създадоха се множество школи, които работят по обща методика. Резултатите от тази методика се видяха още през 1998 година със спечелването на домашното световно първенство, както и европейската титла две години по-късно. В момента Франция отново доминира в европейския футбол, като треньорът Дидие Дешан може да избира класни футболисти за поне 3 стартови единайсеторки. Къде сме ние? Ние не сме играли световно първенство именно от този Мундиал във Франция през 1998 година.

След Франция, футболният Господ мина и през Германия. И там работят правилно и берат плодовете си.  Спечелиха световната титла през 2014, а няколко години подред Бундестима е сред най-силните национални отбори в световен мащаб. Успехите в юношеския и младежки футбол дори е трудно да бъдат описани в едно изречение. Към настоящия момент Германия оформя ново поколение от силен национален отбор и е въпрос на време те отново да покоряват световните върхове.

Не си мислете обаче, че футболния Господ обикаля само развитите държави и „си живее живота“ там. Не. „Той“ мина също така през Исландия, където преди 30 години не бяха сигурни как изглежда футболната топка и им се подигравахме при всяка среща с тях. Исландия обаче се класира подред на Европейското първенство във Франция през 2016, където бяха най-приятната изненада и стигнаха до ¼ финала. Само 2 години по-късно стигнаха и до груповата фаза на Световното първенство в Русия. А говорим за държава с населението на Пловдив. Но, с правилна работа и стратегия.

Албания също се „възползва“ от футболния Господ. Който като вездесъщ, но справедлив, помага там, където се работи правилно. Там, където има стратегия и мисъл за развитието на футбола. През 2016 година Албания дебютира на голям форум, като игра на европейското първенство във Франция. Какво да кажем пък за нашите съседи от Северна Македония. Преди години и там положиха основите на развитие на футбола си. Построиха си национален стадион – красавец. А през 2020 дебютираха на европейското първенство, предвождани от живата си легенда – Горан Пандев.

Къде сме ние ли? Нас вече ни няма на картата. Раздирани от скандали, стратегията ни за футбола се свежда до организирането на банкети. За ръководството на Футболния съюз пък банкетите са ежедневни и започват още преди обяд. Жалко е, че Борислав Михайлов, Йордан Лечков, Емил Костадинов бяха сред нашите герои. Тези, които ни накараха да се гордеем. Тези, заради които излизахме по нощите по улиците и се прегръщахме с непознати, сякаш сме родни братя. А днес тези наши герои ни карат да се срамуваме от тях. Да ги ненавиждаме.

Жалко е! Тежко е! Но със сигурност – Господ вече не е българин. Емигрира! И ако продължаваме така, окончателно ще се откаже от своето „българско гражданство“, което преди близо 30 години „официално“ му връчиха Мичмана и Петела.