Прокоба или съвпадение – тежкото бреме да носиш номер 9 в Милан

Определено Милан е един от грандовете на световния футбол. Със сигурност не е лесно да играеш за такъв отбор, а времето показва, че едно от най-трудните неща е да изпъкнеш с червено-черния екип и номер 9 на гърба. Цели 10 години бяха необходими и цели 10 играча да облекат тази фланелка, докато Дявола намери голаджия, който да е истински ценен за отбора. Дали тази голова немощ на основните нападатели е свързана със слабия период на клуба и липсата на троифеи, или пък обратно – липсата на изразен голмайстор доведе до този срив при росонерите са все неща, които могат да бъдат обсъждани дълго и широко в телевизионните студиа. Ние ще обърнем внимание на играчите, носили 9-ката през последните 10 години.

Последната голяма девятка за Милан беше Пипо Индзаги, който се отказа от футбола през 2012 година след 202 мача и 73 гола за росонерите. СуперПипо дойде в Милан от един от големите врагове – Ювентус, но бързо се разбра, че е попаднал в свои води. „Роденият в засада“ нападател се превърна в един от любимците на тифозите, благодарение на своята отдаденост и плам в играта. А разбира се и благодарение на головете си. Незабравими остават двата гола от финала на Шампионската лига в Атина, с които Пипо донесе последната засега титла от надпреварата за тима си.

За съжаление, след отказването на Индзаги, фланелката с номер 9 се оказваше все прекалено тежка за нападателят, който я обличаше.

Първият провалил се беше Алешандре Пато. Бразилецът носи фланелката с номер 9 през сезон 2012/2013 година. Той обаче беше преследван от непрестанни контузии и успя да изиграе едва 4 мача, в които не отбеляза нито един гол през този сезон. Може би най-същественото, което направи за Милан през тази година бе, че имаше връзка с Барбара Берлускони 😊

Следващият кандидат за слава с номер 9 в червено-черно бе Алесандро Матри. Юноша на клуба, Матри бе показал своите качества в Каляри и Ювентус. При завръщането му в родния клуб обаче, нещата не се развиха така, както би му се искало. 15 мача и един гол е статистика, с която единствено в родната А-група смятаме, че привличаме голмайстор с убийствен инстинкт пред противниковата врата. За Матри последваха няколко периода под наем, където успеваемостта му беше по-добра, но той така и не получи повече шансове в Милан. (едва ли и тифозите съжаляват за това).

Сезон 2014/2015 започна за Милан с Фернандо Торес като водач на атаката. Ел Ниньо обаче вече бе далеч от този нападател, който предизвика фурор в Испания и Англия. За да бъдем честни, Милан имаше интерес към Торес още докато той караше първия си престой в Атлетико Мадрид. Самият нападател неведнъж е казвал, че е фен на Милан, най-вече заради Марко Ван Бастен (че заради кой друг?!). По една или друга причина обаче трансферът му при росонерите се осъществи доста по-късно, а това определено повлия и на представянето му. Торес търсеше място, на което да възстанови самочувствието си, поразклатено след противоречив престой в Челси, а Милан продължаваше да търси явен таран, който да поведе отборът напред. Само с 1 гол за 10 мача обаче определено и двете цели (лична и отборна) не бяха постигнати.

Нов сезон – нов номер 9. Общо взето така можем да опишем и десетилетието в Милан. Есента на 2015 започна с Матия Дестро на върха на атаката. Италианският национал бе взет под наем от Рома, след 3 години във Вечния град. Неговите показатели също не бяха на желаното ниво – 15 мача и 3 гола за Милан, което доведе до прекратяване на наема. След това Дестро премина в Болоня, където като че ли намери себе си и показа доста по-добри игри. Определено червено-черната фанелка му „тежеше“.

Следващият кандидат за слава с деветката на гърба бе бразилецът Луис Адриано. Няколко години той беше силно желан от росонерите, след като блестеше с екипа на Шахтьор Донецк. Привлечен официално за 8 милиона, Луис Адриано започна ударно с гол още в дебюта си, макар и в мач за купата срещу Перуджа. След това обаче започнаха мъките му. В крайна сметка бразилецът приключи годината с 4 гола в 26 мача.

Новият номер 9 на Милан за сезон 2016/2017 бе изненадващ – Джанлука Лападула. Фен на Милан от дете, Лападула бе изпъкнал с изявите си за Пескара в Серия Б. Той се вписваше в профила, който се търсеше в последните години от ерата на Берлускони – сравнително евтин, който може да свърши работа. Лападула е и един от най-добре представилите се в този списък нападатели, отбелязвайки 8 гола в 27 мача.

След Берлускони Милан бе поет от съмнителния китайски бизнесмен Йонхонг Ли. Назначените директори Фасоне и Мирабели вложиха 38 милиона евро за закупуването на Андре Силва от Порто. Младият португалец изглеждаше обещаващо, наричаха го Новият Кристиано и беше сочен за наследник на Роналдо в португалския национален отбор. В Милан обаче нещата не потръгнаха за него така, както на всички би им се искало. Едва 2 гола в 24 мача и последвало отдаване под наем и накрая размяна с Айнтрахт за Анте Ребич. Трябва обаче да признаем, че от тези 24 мача повечето са като резерва и много фенове на росонерите смятат, че португалецът не получи достатъчно шансове за изява с фанелката на любимия им клуб. Дали това е така, можем само да гадаем.

Друг противоречив трансфер беше този на Гонзало Игуаин. Аржентинецът дойде в Милан под наем с право на покупка от Ювентус с визитката на доказан голмайстор. Още в подготовката обаче се видяха някои проблеми на Гонзало с теглото, което определено му попречи да покаже най-доброто от себе си. 6 гола в 15 мача не са чак толкова лошо постижение, но от Игуаин се очакваше да бъде лидерът, който да поведе отборът напред. Явно в Милан не смятаха, че това е случва, тъй като не се възползваха от правото си да откупят Игуаин. Честно казано срещу записаните в договора за наем 38 милиона евро, това беше доста правилно решение (визирайки как се разви кариерата на аржентинеца след това).

След провалът с Игуаин росонерите явно се отказаха да търсят „голяма звезда“. Вместо това се насочиха към нашумелият с екипа на Дженоа поляк Кжищоф Пьонтек. Полякът дойде през зимата и взе екипа с номер 19. Страхотното му представяне през летния полусезон обаче убедиха спортно-техническото ръководство, че това може да е човекът, който да сложи край на прокобата, която тегне над фланелката с номер 9. Уви вторият сезон беше отчайващ за „Пистолеро“ и той изпадна в сериозна дупка, отбелязвайки едва 4 гола.

След завръщането на Златан Ибрахимович всички очакваха, че именно той ще е човекът, сложил край на прокобата над номер 9. По една или друга причина обаче шведът не пожела да играе с този номер, а той бе връчен на Марио Манджукич. Хърватинът обаче бе преследван от редица контузии и изигра едва 7 двубоя, без да отбележи гол. Похвално за него можем да отбележим, че той дари заплатите, получени от Милан за детски домове в града, тъй като не е успял да помогне на отбора и „не е заработил“ парите си.

Интересен факт е да се отбележи, че този десетгодишен период след Индзаги започна и завърши по подобен начин – двама футболисти с доказани качества (Пато и Манджукич), но преследвани от контузии, вследствие на което не отбелязват нито един гол с номер 9 на гърба.

Така през сезон 2021/2022 Милан привлече Оливие Жиру от Челси срещу минимална сума. Французинът не е известен като терминатор пред гола, но пък определено свърши превъзходна работа в Милан. С честите контузии на Златан Ибрахимович, Жиру получи шанса да води атаката на росонерите с номер 9 на гърба. И той се справи отлично. 11 гола в 29 мача, повечето от които изключително важни или победни голове (като двата в дербито с Интер например). Жиру не просто бележи голове за Милан, той е отборен играч, а днешният Милан е най-силен именно в това – играта като отбор. Затова и няма да е изненада за никой, че отново френският ветеран най-вероятно ще започне сезонът като титулярен нападател. Поне докато Дивок Ориги се адаптира, а ако Жиру покаже през сезона формата си от контролните срещи, няма да е учудващо, ако Дивок Ориги се наложи да се бори повече, отколкото е очаквал за титулярно място.

Снимка: Goal